Кратка гневна история на модерното училище (1ва част)

„Лекцията „Кратка гневна история на съвременното училище“ всъщност е книгата от 900 страници, която тъкмо завърших, сбита в един час. (…) Информацията е доста и вместо да разчитам на моята отслабваща памет, ще работя от записки. Извинявам се предварително, но това е много, много, много силна тема.

Масовото принудително училищно обучение за младите е създадено от четирите големи въглищни нации на 19 век – Германия, Англия, Франция и САЩ. Окончателната му концепция, структура и последващо развитие произтичат от логиката, че изкопаемите горива, използвани в съчетание с машини, налагат изисквания към обществото. Желанието за масово училищно обучение в някои по-ранни утопични и религиозни писания за социалния ред и човешката природа прикриват този факт. Но не бъркайте нещата, в западния свят никога не е съществувало такова животно като масовото училищно обучение преди да се появят въглищата и машините.

Не трябва да се заблуждавате, както не се е заблудил Чарлс Франсис Адамс, когато през 1880 казва, че това, което са подготвили за децата с лошия късмет да бъдат хванати в предложената училищната мрежа, несъществувала до този момент, комбинира характеристиките на работа в памучна фабрика, строеж на железопътна линия и затвор. Това е същият този Адамс, който е имал двама президента в семейството си.

След Гражданската война в САЩ започнали спекулации за изолирането на деца в отделни помещения и подлагането им на умишлено моделиране и програмиране. Бизнес мениджъри, правителства и университети започнали сериозно да обсъждат методи за моделиране и програмиране.

Тези дискусии са мотивирани от потенциала за централизирано масово производство, станало възможно от безчувствените машини, от развитието на железопътната мрежа (също зависещо от въглищата) и изумителни изобретения като телеграфа.

Принципната мотивация за тази революция в семейния и обществен живот не е само алчността за пари, макар че я има и нея, а философското убеждение, граничещо по своята сила с религия, че ранното индоктриниране ще доведе до организирано научно общество, което ще се управлява от най-добрите хора, без да им се пречи от демократични традиции и свободолюбиви нагласи.

Принудителното училищно обучение бил начинът за оформяне на мнозинството от населението в еднаквост, зависимост от централното, а не местното управление за определяне на посоката на икономиката. Повече нямало да се допуска да се появяват никакви Бен Франклин или Том Едисон.

На хората ще се пречи да вземат живота си в ръце, докато станат на определена напреднала възраст. След Гражданската война периодът на “детството” е удължен с 4 години. В края на 19 век е изобретена специална концепция, която да ограничи по-големите деца. Тя се нарича “юношество” и е феномен, който допреди това е неизвестен на човешката раса. Инфантилизацията, омаловажаването на младите хора не спира в края на 19-ти век, а продължава и през 20-ти.

Законите за детски труд се разширяват, за да покрият все повече и повече занятия. Разрешената възраст за напускане на училище започва да става все по-висока и по-висока. Броят на занятията, които не изискват училищно обучение започва да става все по-малък и по-малък.

Забележете, че използвам термина училищно обучение, а не образование. До 70-те години на 20-ти век не е необичайно завършващи студенти да са доста над 30 годишни. От самото начало зад училищното обучение стои цел, която няма нищо общо с това, което искат родителите, децата или обществото, а се концентрира върху това, което се смята за нужно на една силно централизирана икономика и силно политическо управление.

Това може да се види в тази извадка от реч на Удроу Уилсън (бел. прев. Президент на САЩ) пред бизнесмени от 1914 г. Това е точен цитат: „Ние искаме една класа от хора, които да имат либерално образование и искаме друга класа, много, много по-голяма класа от бедни, които да се откажат от либерално образование и да се подготвят за изпълнение на определени трудни физически дейности.“

До 1917 г. в Америка най-важните административни позиции в училищната система вече са под контрола на група с частни интереси, наречена в пресата Образователен Тръст. Този термин изчезва някъде към средата на 30-те, но е доста разпространен във вестниците през 10-те и 20-те.

На първата среща на Образователния Тръст присъстват представители на Рокфелер, Карнеги, Харвард, Станфорд, Чикагски университет и Националната Асоциация по Образование. Главната цел на новото образование, както пише Бенджамин Кид през 1918 г., е, цитирам: „да наложи върху младите идеала за подчинение.“ Основната мишена през първите 30 години на принудителното училищно обучение е традицията за независимо осигуряване на доходите в Америка. Учениците трябва да се научат да мислят за себе си като за служители, които се надпреварват един с друг за признанието на работодателя си, а не като за предприемачи – като Бен Франклин – в надпревара да служат на обществото. (Моя бележка: Разбирате ли какво значи това? По това време хората са работели ЗА СЕБЕ СИ, без да зависят от никого. На днешния ни език, бихме ги нарекли бизнеси. Ето този „вреден навик за самостоятелност“ са искали да сринат и са успели.)

Вярвало се, че само по този начин може да се предотврати проблемът със свръхпроизводството в Америка. Трябва, дами и господа, да прочетете основните източници, които аз съм чел в продължение на години, за да видите колко често се появява терминът „свръхпроизводство“ в тези дискусии между бизмесмени в периода 1880 – 1910. Те са ужасени, че ранната американска традиция хората да работят за себе си ще продължи и това ще направи невъзможно за големите централизирани корпорации да получават финансиране, за да работят. При положение, че машините струват толкова много, кой би ги сменял постоянно, ако в същото време се допусне опасността хиляди хиляди хора да отварят малки конкурентни предприятия? Затова тази възможност трябвало да се унищожи.

През 1919 Социална История на Семейството от Артър Калхуун (Arthur W. Calhoun: A Social History of the American Family, from Colonial Times to the Present) информира нацията, че детето преминава от семейството към, цитирам: „попечителството на обществени експерти“, и пророкува, че очакваме след време да видим система за обществено образование, цитирам: „проектирана да държи под контрол възпроизводството на неподходящите“.

През 1922 кметът на Ню Йорк Хайлан, намеквайки специално за действията на фондация Рокфелер и други корпорации в училищата, казва в публична реч, че училищата са сграбчени от, цитирам: „невидимо правителство, така както октопод би сграбчил плячката си“. Можете да намерите тази препратка в книгата на Даян Равич Големите Училищни Войни (Diane Ravitch: The Great School Wars: A History of the New York City Public Schools).

20-те години са период на бум на принудителното училищно обучение, както и за фондовата борса. Книгата Социална Философия на Образованието (Ross Lee Finney: A Sociological Philosophy of Education) публикувана през 1928 г. твърди, че е работа на учителите да ръководят не само училището, но и света. През 1929 г. известният създател на психологията на образованието Едуард Торндайк (Edward Thorndike) от Колумбийския Учителски Колеж обявява, цитирам: „академичните предмети имат малка стойност“. Неговият колега от Учителския Колеж Уилям Килпатрик се хвали в книгата си Образованието и Социалната Криза ( William Heard Kilpatrick: Education and the Social Crisis), че цялата традиционна система за отглеждане на децата се преработва от експерти.

Междувременно в офисите на един важен работодател на тези експерти, Фондация Рокфелер, на 11 април 1933 г. ръководители чуват от нейния президент Макс Мейсън, (не казвайте, че не ви давам много конкретни данни, които могат да бъдат проверени), че е в ход цялостна програма за рационализиране на социалния контрол и контрола на човешкото поведение, вдъхновена от генетичната работа на един източноевропейски учен Херман Мюлер в Тексаския Университет. Рокфелер, Карнеги и други големи частни фондации инвестират огромни суми в генетиката.

Мюлер използва рентгенови лъчи, за да преодолее генетичните закони, създавайки мутации в плодови мушици и това задава линия на мислене, че може да е възможно някой да създаде живот и да го оформи според желанието си. Мюлер проповядва, че за да се постигне прогрес на човечеството е необходимо планово размножаване и това предложение получава ентусиазирано одобрение от повечето големи учени на това време. (Мая бележка: Сега усещате ли каква е връзката между съсипващите репродуктивността съставки на масовата хранителна индустрия? Ако сте пропуснали гледайте видеото Отровни аромати и Голямото нулиране на храните.) Той го синтезира в Генетичен Манифест (Hermann Joseph Muller: Geneticists’ Manifesto) от 1500 думи и 22 изтъкнати американски и британски биолози се подписват под него. Мюлер казва: „Необходимо е съзнателно управление на човешкия сексуален подбор от страна на държавата“. Това, което се цели, казва той, е проект за расова хигиена като този, който разработват за пръв път политиците в Германия. Програма, при която евгениката е държавна политика и научните изследвания оформят обществото.

През февруари 1934 г. доклад за прогреса на даренията на Фондация Рокфелер задава въпроса: Можем ли да разработим толкова солидна и всеобхватна генетика, че да можем да се надяваме в бъдеще да развъждаме свръх хора?

Само няколко месеца преди появата на този доклад изпълнителният директор на Националната Асоциация по Образование обявява, че неговата организация очаква, сега цитирам направо: „да осъществи чрез образованието това, което диктаторите в Европа се опитват да направят чрез принуда и насилие“. Трудно може да се каже по-ясно, нали?

В периода 1967-1974 г. във всички щати обучението за учители е тайно преработено с координираните усилия на малък брой частни фондации, мозъчни тръстове, международни корпорации, университети и някои други бизнеси, работещи чрез американското министерство на образованието и ключови щатски образователни отдели като тези в Калифорния и Ню Йорк. Най-важните документи в тази трансформация са три и аз ще ви ги кажа: Таксономия на образователните цели на Блуум (Bloom’s Taxonomy of Educational Objectives) е първият. Вторият е обширно правителствено упражнение по футурология, наречено Проектиране на образование за бъдещето (Designing Education for the Future). И третият е Проект за поведенческо обучение на учители (Behavioural Teacher Education Project). Това е огромно ръководство от над 1000 страници, което с времето оказва влияние върху всяко училище в САЩ. Съществуват и други документи, но тези са най-важните представители на цялото. Те ще помогнат да ви се изясни що за проект е в ход и аз ще говоря за тях един по един.

„Проектиране на образование за бъдещето“, създаден от Федералното министерство на образованието, преобразува образованието по подобие на Пруското като, цитирам: „средство за постигане на важни икономически и социални цели от национален характер“. Щатските образователни агенции трябва оттук насетне да играят ролята на национални изпълнителни органи, които да осигурят съответствие на местните училища с директивите на Вашингтон. Документът провъзгласява, че всеки щатски образователен отдел, цитирам: „трябва да бъде агент на промяната“. Щатските отдели, цитирам: „губят своята самостоятелност и върховенство, за да формират партньорство с федералното правителство“.

Мисля, че и на мен и на вас ни е ясно, че тук говорим за форма на национално предателство. В документите за основаване на тази страна абсолютно никъде не се споменава за държавна намеса в образованието. Това не е просто по академични причини, а образованието напълно целенасочено е оставено извън обсега на централната политическа власт заради очевидната възможност да бъде извратено, ако попадне в ръцете, които контролират армията.

Вторият документ, а именно гигантският „Проект за поведенческо обучение на учители“ очертава реформите в обучението, които трябва да се наложат на Америка след 1967 г. Говорим за преди 31 години. Ако някога искате да откриете това нещо, то носи номер на Министерството на Образованието на САЩ и мога да го дам на всеки по-късно. Имам го тук, но няма да си правя труда да чета всички 44 знака. Документът ясно изразява намерението на създателите си. Нищо не се запазва по-дълго, тук цитирам от документа, „от безличното манипулиране чрез училищно обучение на бъдещата Америка, където малко ще са тези, които ще имат контрол на собственото си мнение“. Америка, в която всеки човек получава при раждане многофункционален идентификационен номер, който позволява на работодатели и други контролни органи, това е директен цитат от документа, „да следи подчинените си и да ги подлага на директно и подсъзнателно влияние, когато това е необходимо“. Читателите разбират, че химически експерименти с деца ще бъдат нормална процедура в света след 1967 г. Това със сигурност е ясно насочване към масовите интервенции с Риталин, които съпътстват практиката на принудително училищно обучение в момента. (Моя бележка: Риталин е препарат, даван включително и принудително, на деца „диагностицирани“ с дефицит на вниманието. Според Вера Биркенбийл децата имат физиологична нужда да се движат и да бъдат активни и – особено за момчетата – затварянето им с часове в помещения на столчета е противоестествено!) Проектът за обучение на учители посочва бъдещето като такова, отново цитирам, „в което малоброен елит ще контролира всички важни въпроси, а пряката демокрация до голяма степен ще изчезне“. Вашите данъци или тези на майките и бащите ви са платили за този документ. „Децата ще бъдат накарани да разберат чрез опита си в училище, че техните съученици“… това е толкова фино и лукаво, така че ще започна отначало… „Децата ще бъдат накарани да разберат чрез опита си в училище, че техните съученици са толкова безотговорни и неадекватни, че трябва да бъдат контролирани и регулирани заради общественото благо“. Това през което минаваме сега е в категория, която е еквивалентна на сценария на Да разлаем кучетата (Бел. прев. Филм от 1997 г.).

Според проекта постмодерното училищно обучение ще се съсредоточи, това е директен цитат, „върху култивиране на удоволствия и други нагласи и умения, съвместими със свят, в който не се работи“.

Забележете как невъобразимото покачване на училищната агресия и всеобщият училищен хаос в края на 1960-те могат да се разглеждат като даващи разумно оправдание за рязкото свиване на традиционното интелектуално обучение. Всеки изблик на детско безредие, отекващ в пресата, е като реклама, насърчаваща необходимостта от предаване на обществения контрол в ръцете на експерти и за въвеждането на спешни мерки като специално обучение и Риталин. Всеки, който като мен е преподавал в училище по време на този период в голям град, ще си спомни как учители и администратори изведнъж бяха лишени чрез намесата на външни агенции от всички ефективни мерки за дисциплиниране на децата. Свободни сте да решите дали това беше случайно съвпадение или не. Обаче със сигурност има смисъл в това, че безотговорни полуграмотни деца, държани от управляващите в това състояние, ще се превърнат в безотговорни полуграмотни възрастни и че на такива хора не може да се има вяра да вземат решения. Документът за национално обучение на учителите информира обучителите, че при тези обстоятелства учителите трябва да бъдат обучени като терапевти, трансформиращи предписанията на социални психолози в практически действия в класната стая.

Третият документ от новото евангелие е Таксономията на Бенджамин Блуум, която според неговите собствени думи, цитирам, „е инструмент за класифициране на начина, по който хората трябва да действат, мислят или чувстват в резултат на някаква инструкция“. Чрез методите на поведенческата психология децата ще заучат грешни „правилни“ мисли, чувства и действия и неправилните им нагласи, донесени от вкъщи, ще бъдат изправени. На всички етапи от училищната манипулация тестването ще бъде много важно, за да идентифицира промените в детския ум според официална оценителна скала.

Таксономията на Блум създаде редица важни наследници, за които сте чували. „Учене до съвършенство“ (Mastery learning) е един от тях, образование базирано на резултатите е втори, и третият е настоящото сътрудничество между правителството и бизнеса „от училище до работа“. Всяка от тези стратегии е проектирана да класифицира хората в услуга на социалните мениджъри и да контролира ума и действията на младите.

Но каква е целта, защо се прави това? Значителна част от отговора може да се намери при четене между редовете на статия, която се появи преди няколко месеца в юнския брой от 1988 на списание Foreign Affairs. Есето, написано от собственика на US News and World Report, възхвалява американската икономика и предсказва, че нейното предимство пред Европа и Азия е толкова психологическо по своята природа, че никоя нация не би могла да ни настигне, защото нашите работници са уникални. Освен ако не вярвате в биологична супер раса, това предимство може да е дошло само от училищното обучение на младите в и извън училище чрез техники за индоктриниране, които създават нагласи полезни за управлението. И какви са тези нагласи?

Приятели, възможно ли е да направим 5 минутна почивка? (…)

(Моя бележка: Тук липсва част от оригиналния запис) …Работниците изискват да имат силен глас при вземането на решения. Азия е дори още по-зле по отношение на конкуренцията, казва Зукерман, защото въпреки че работникът в Азия няма глас, религията, традицията и правителствата там се бъркат в работата на бизнеса. Така че първата му теза е, че американският работник, тоест вашите пораснали синове и дъщери, е натегач. Другото е, казва Зукерман, че работниците в Америка живеят в постоянна паника. Те знаят, че компаниите тук не им дължат нищо, няма външна власт, към която да се обърнат. Страхът е нашият двигател, който дава на мениджмънта гъвкавост, която другите нации никога няма да имат в такава степен. Някои от доказателствата, които предлага за това, са наистина убедителни. Той казва, че през 1996 г. след 5 години на рекорден икономически растеж половината от служителите в големи фирми са се страхували от съкращения. Най-хубавото, казва Зукерман, е, че това представлява удвояване на броя на хората, които са се притеснявали преди 5 години, когато нещата не бяха толкова добри. И така страхът действа като спирачка за американските надници. Освен това, казва той, в САЩ това, което изглежда като мениджърски решения, всъщност се базира на абстрактни математически правила, които са недосегаеми както за мениджърите, така и за работниците. Тук никаква сантименталност, никакво идеологическо предателство от страна на мекосърдечен шеф не могат да направят нещо повече от временна драскотина по корпоративната машина, защото счетоводният резултат управлява всичко. И накрая, казва той, непрестанното ни потребление затваря златния кръг. Потреблението, предизвикано от непрестанната американска пристрастеност към новости, дава на американския бизнес единствения сигурен вътрешен пазар в света. (Моя бележка: Това важи вече с пълна сила за България и за целия останал свят – свръх производство, свръх потребление.) На други места в трудни времена бизнесът пресъхва, защото хората кътат парите си, но тук не, тук ние пазаруваме до изнемога. В лоши времена ние ипотекираме бъдещето си, така както го правим и в добри времена. Мисля, че Зукерман е прав. Без съмнение фантастичното богатство на големия американски бизнес е психологически и процедурно обосновано и заучаването на това психическо състояние и необходимата за него покорност идват от американската класна стая.

Училищата трябва да обучат отделните хора да реагират като стадо – да бъдат уплашени, завистливи, отегчени, емоционално нуждаещи се и като цяло незавършени. Здравият разум казва, че една успешна икономика базирана на масово производство трябва да има подобна клиентела. Малкият бизнес, малката фермерска икономика, каквито имат Амишите, изискват индивидуална компетентност, замисъл, състрадание и всеобщо участие. Нашата от друга страна изисква добре управлявана маса, уеднаквена, бездуховна, тревожна, без-семейна, без-приятелска, безбожна и покорна. Хора, които вярват, че разликата между Кока Кола и Пепси е нещо, за което си заслужава да се спори. За тази икономика имаме нужда от хора, които са научени, че статусът се купува, така че когато купиш нещо веднага се разочароваш от него, защото не изпитваш вълнението, което си очаквал от рекламата. Имаме нужда от хора, които са научени, че други управляват живота ни, че повечето хора, включително и собствените ни родители, са невежи и незначителни, че Бог е остаряла фантазия, за която не си струва да се притесняваме и че най-голямото удовлетворение идва от официалното одобрение. Фантастичното богатство на големия американски бизнес е пряк резултат от училищното обучение. Училищата обучават децата да се страхуват, да са отегчени и пристрастени към нови неща, да се съмняват в себе си и другите и да са безгласни по важни въпроси. Казват, че точно за това служат и звънците. И сега нещо различно.

Тайната на американското училищно обучение е, че то НЕ ПРЕПОДАВА ПО НАЧИНА, ПО КОЙТО УЧАТ ДЕЦАТА. (…) Училището е проектирано да служи на определен вид икономика и обществен ред със строго определени слоеве, а не за добруването на децата и семействата. Ето защо трябва да бъде задължително. Основната директива на училищното обучение е да се попречи на достигането до зрелост и завършеност. Училището е първото впечатление, което децата получават от организираното общество и като повечето първи впечатления, това се запазва дълго. Решаващата динамика, която прави принудителното обучение отровно за здравословното човешко развитие, е лесно забележима и аз ще ви дам малък пример. Работата, с която повечето класни стаи занимават детето, не е значима работа, тя не удовлетворява реални нужди на индивида, не отговаря на реални въпроси, които опитът повдига в младия ум, не помага за решаване на нито един проблем срещнат в реалния живот. Психологическият ефект от това работата да е далечна и чужда на личните стремежи, опит, въпроси и проблеми прави жертвата апатична. Растежът и майсторството идват само при тези, които енергично се самонасочват. Знаем това от хиляди години. Ако се съмнявате, изучете разликите между елитното образование в който си изберете век, и посоката на общото образование. (…) Инициативата, съзидателността, себеотражението и други подобни, активните дейности са точно това, което структурата на училищното обучение е настроена да предотвратява под един или друг претекст. Както наблюдавах в продължение на 30 години, пречупването на повечето деца отнема около 3 години. Три години затворени в обстановка на емоционална нужда без нищо реално което да правят. (…) Само около една трета от времето в училище (също като в армията) всъщност изобщо правиш нещо. В такава обстановка песни, усмивки, ярки цветове и кооперативни игри вършат по-добра работа от гневни думи и наказания.

Някога направило ли ви е впечатление, че пруското правителство – сега разбира се ние вече нямаме нация наречена Прусия, защото нацията наречена Прусия завладява останалите сто седемдесет и една германски държави и Германия става Прусия или Велика Германия, след това имаме две световни войни в този век идващи от Прусия. Някога правило ли ви е впечатление, че пруското правителство е било толкова съпричастно и е помагало на експериментите на Фридрих Фрьобел (Friedrich Froebel), изобретателя на детската градина, и на Хайнрих Песталоци (Johann Heinrich Pestalozzi), изобретател на началното училище със забавления и игри? И двамата са били защитени от Пруското правителство, всички техни асистенти са били агенти на Пруското правителство. (…) Зад тази лудост е имало система.

Най-силните примки на училищната мрежа са напълно невидими. Постоянното домогване до вниманието на някой непознат създава химия, чиито резултат са общите характеристики на съвременните деца в училище – хленчене, нечестност, злоба, предателство, жестокост. Непрестанното съревнование за вниманието на авторитети… (Виждали сте как вдигат ръка до скъсване и чак се повдигат от столовете си в драматичния аквариум на класната стая…) довежда до създаване на страхливи деца, малки хора потънали в хронична скука, малки хора без видима цел да живеят.

Процедурата е идентична на тази, която кара плъхове в клетки да развият ексцентрични маниери, когато трябва да натискат лост, за да получат храна по неравномерно разписание, където храната се пуска, но на случайн принцип и плъхът не го знае. Голяма част от странното поведение, което показват учениците, е резултат от системата за одобрения, безкрайния затвор и неактивност, които бавно подлудяват децата. Затворените деца, както и затворените плъхове, имат нужда от тясно управление и това ще ви го каже всеки изследовател на психологията на плъховете. Вижте, че съм по-красноречив, когато седя. И вие ще сте като достигнете до моята възраст и тегло.