История на българските училища – от домашно и частно образование към държавно

След Руско-турската освободителна война (1877-1878), българската държава е възстановена. Временното руско управление създава няколко дирекции с ранг на министерства, сред които е и дирекцията на Просвещението и народните дела, оглавена от Марин Дринов. Дринов създава „Привременен устав за народните училища” (1878). Финансовата издръжка на училищата остава ангажимент на общините, по този начин се запазва възрожденската традиция. Контролът над обучението и работата в училищата се възлага на училищните настоятелства и окръжните училищни съвети. Във второто десетилетие след Освобождението е приет и първият образователен закон в Третата българска държава. Законът за народното просвещение от 1891 г. е под Търновската конституция (1879). Интересното в този закон е това, че той въвежда задължителното образование. В глава II (начално учене), чл. 2, от закона е дословно записано: „Началното учение е задължително и безплатно за всичките поданици в държавата“. Веднага след този член от закона, следва един изключително интересен за нас чл. 3: „Всички деца на възраст от шеста навършена до включително дванадесета година са длъжни да следват курса на началното учение в народните училища, в частните или вкъщи.“

На какво се дължи изумителният факт, че децата в края на XIX век, според тогава действащия образователен закон, са можели да учат в домовете си? Всички знаем, че Търновската конституция е изключително прогресивна, прогресивно впрочем е и тогавашното българско общество, но това едва ли е достатъчно да заключим, че Законът за народното просвещение е толкова плуралистичен, заради някакви напредничави демократични идеали – съвсем не. Осъзнатият принцип, с дълбоки корени в цялата история на българите, е, че отговорността за образованието на децата лежи върху плещите на родителите. Българското семейството никога не е бягало от тази своя важна отговорност, като изключим последните стотина години – времето, в което се ражда и постепенно засилва идеологията на тоталната държава.

Интересен факт е, че съпротивата на българските родители срещу национализацията на образованието продължава твърде дълго време. В началото на XX век се печатат редица статии, излизат и периодични издания, които имат съвсем различен поглед, спрямо днес, относно образованието. Две от най-интересните списания в този ранен, следосвобожденски период са „Енциклопедия на домашното възпитание“, издавано от Димитър Грънчаров и „Свободно възпитание“, с главен редактор проф. д-р Димитър Кацаров. В книга 5, година I, от 1929 година, в списание „Енциклопедия на домашното възпитание“ (в онзи период разбирането е, че образование и възпитание са едно и също нещо), четем позицията на редакционния екип относно образованието, изложена оригинално под формата на писма, писани от разделени, поради финансови и политически причини, съпрузи. Разбира се, „писмата“ са интересни и увлекателни, като накрая, след петгодишна раздяла, семейството се събира, за да продължи заедно възпитанието на своето дете, но тук ви предлагаме няколко пасажа от „писмата“. Думите от преди почти 100 години са драматично актуални и днес:

Ти знаеш много добре, че аз искам да работя отдалеч за тоя, когото очакваме. Това дете може и да не ме види никога, може, кога порастне, да ме укорява, че съм напуснал тебе и него и съм отишъл чак в Америка, но аз не можах да пожертвам съвестта си. Кажи му един ден, че аз имам голям недостатък: много съм горд и мразя на силните приятелството, защото не мога да се лигавя пред тях, както се лигави днес една тълпа от учени, с разни докторски титли, пред всеки, който раздава власт… Който иска да възпита дете, трябва да е добър родител, а често тази длъжност се поверява на един надничар! Аз сам ще си възпитавам децата… Както знаеш, аз съм прочел много книги по възпитанието и много от идеите, които ми харесаха, ги прилагах при възпитанието на малките си братчета и сестрици… Първото нещо, което трябва да знаем, то е целта, която гоним при възпитанието. Аз не зная ни един калъп, чрез който да се изливат добри и даровити деца… С възпитанието ще развиваме добрите наследствени дарби на нашето дете, а ще запречим развитието на лошите… Ние няма да възпитаваме един гений или велик човек, а ще гледаме да възпитаме един свободен и горд човек . . . Впрочем, възпитанието излиза от дома и пак там се връща…

Подобни текстове в българските периодични списания има безброй. Нагласата на много български интелектуалци от края на XIX и началото на XX век е срещу начина, по който българските политици структурират и одържавяват образованието. Въпреки че Законът за народното просвещение от 1891 година позволява частните училища, частни в истинския смисъл на думата, без абсолютно никаква намеса в програмата и методата им от страна на държавата, както и обучението в домовете, постепенно и с тоталитарно упорство, тези свободи биват отнемани от българското общество.

Между 1887 – 1894 година (управлението на Стефан Стамболов) се налага силна централизация в системата на българското образование, която обхваща времето от детските градини до университета. Държавата поема почти изцяло ръководството на всички учебни заведения и ги обезпечава финансово. Министерството на народното просвещение (МНП) се превръща в тоталитарна институция, а различните му дирекции и отдели се пръскат по шевовете от раздутия чиновнически апарат. Масово се въвеждат чужди образователни модели, а възрожденските традиции са презрени и забравени. Практиката от първите години след Освобождението, когато МНП се задоволява само да утвърждава приетите от училищните настоятелства учебни програми и когато всеки учител избира сам учебниците, по които преподава, остава в миналото. Програмите вече се спускат от министерството, продължителността на училищните срокове и ваканции се определя централно и трябва да се спазва задължително от всички. Съпротивата срещу тази свръхцентрализация постепенно отслабва. Учителите губят своята автономия и свобода в образователния процес, а родителите – контрола над учебното съдържание, а впоследствие и над собствените си деца. С национализацията на образованието се национализират и децата.

Впоследствие, този тоталитарен подход се задълбочава и стига до извратени дълбочини. В периода на комунистическия режим, след преврата от 9 септември 1944 година, всяка идея за свободно образование е унищожена. Не само децата, но вече и техните родители са държавна собственост. Липсва не само свобода в образованието, липсва самата свобода. Тази традиция по отношение на образованието се запазва в голяма степен и до днес, нещо, с което ние, като свободни хора, никога няма да се примирим.

Защо домашно образование

Словосъчетанието „домашно образование“ е техническо, общо възприето наименование на всяко образование, което се ръководи, управлява, структурира и подсигурява ресурсно от родителите за техните деца. Думата „домашно“ в словосъчетанието „домашно образование“ не е производна от „дом“ като географско понятие или физическа постройка, а от дом, в смисъла на семейство. По този начин […] разбираме семейство, в което родителите, както и лицата, на които родителите изрично делегират права, когато и както преценят за добре и полезно, изграждат характерите на децата, техния образ, чрез възпитание в ценности и обучение в практични и полезни за реалния живот умения.

Това е съвсем просто описание на домашното образование и то ясно ни показва, че няма нищо ново или неизвестно по отношение на неговите принципи или цели. Откакто свят светува, това е бил и ще бъде естественият начин за образование на децата. Защо естествен? Защото децата се раждат в семейство и няма нищо по-логично и нормално от това родителите да осигурят образование за своите деца, според своите ценности и светоглед. Фактът, че днес това не се разбира от много родители, е следствие на твърде продължителната и упорита борба на държавните институции за омаловажаване и дори в някои периоди от историята за унищожаване на семейната институция. Разбира се, съвсем нормално е подобна политика да води до неизбежен провал за държавата, но за съжаление, цената е твърде висока – милиони унищожени семейства, още повече объркани хора и твърде много изгубени поколения.

Като изключим най-новата образователна идеология в историята на човечеството, а именно държавното, централизираното, дотирано с данъци образование, формирано и наложило се постепенно в историята от края XVIII век насам, трябва да подчертаем, че всеки тип свободно образование от античността до днес е в малка или в по-голяма степен домашно образование. Имаме предвид факта, че това образование е частно и под контрола на родителите. Разбира се, в днешно време има и някои хибридни идеологически течения, които пледират за свобода в образованието, но чрез данъчни средства. Това също не е нова идея или е поне толкова стара, колкото и държавното образование, дефинирано през XVIII век от френските и най-вече пруските философи.

За да разберем по-ясно разликата между домашното образование и всичко останало, е добре да направим кратка идеологическа и техническа съпоставка между няколко образователни философии. При домашното образование, неизбежно водеща и централна роля имат целите на родителите, по отношение на образователното съдържание и идеология. Детето не е издигнато в култ и не то взема решения за процеса на образование, неговата продължителност и интензивност. Тази преценка принадлежи на родителите, като по-зрели и най-заинтересовани от успеха в учението на децата си. С други думи, естественото състояние в семейството свидетелства, че не родителите могат да учат от децата си, а децата от родителите – най-малкото заради факта, че родителите имат натрупани повече опит и знания. Освен това, родителите са гарант за правото на децата да получат качествено и пълноценно образование. Когато обаче вбиете идеологически клин между родителите и техните деца, картината става съвсем различна. Тази разделителна линия в семейството може да е начертана от тоталната държава, както в случая с одържавяването на образованието, първо в Прусия, а след това и в целия свят или от самите родители, които, подвластни на деструктивни, хуманистично-анархистични идеи, обожествяват децата.

В собствената ни история виждаме ясно подобни образователни философии, които не са успели (въпреки че са правени опити) да се реализират на практика у нас – засега. Една такава философия е толстоизмът, чийто ярък представител в първата половина на XX век е видният университетски преподавател и психолог проф. д-р Димитър Кацаров, който е и главен редактор на списание „Свободно възпитание“, излизало от печат цели 20 години (1922-1942). Днес, в голяма степен, наследници на много от идеите на проф. д-р Димитър Кацаров са привържениците на течението за Демократично училище, което неизбежно е ни повече, ни по-малко чист толстоизъм. Идеолозите на Демократичното училище съвсем буквално са преписали трудовете на руския философ и писател Л. Н. Толстой. Нещо повече, в някои страни (в началото Израел, все повече и в Европа) педагогическата философия на граф Толстой се прилага на практика. За пръв път българските толстоисти правят опит, в началото на XX век, за създаване и функциониране на такъв тип училище в с. Алан Кайряк (дн. Ясна поляна) край Бургас. Дейността на училището се популяризира чрез списание „Възраждане“, което се издава в продължение на 28 години. Нека видим някои от основните черти на толстоизма, като антипод на домашното образование, като в същото време си дадем сметка, че някои негови последователи не го възприемат просто като учение, а като истинска религия.

В списание „Свободно възпитание“ авторите съвсем съзнателно обожествяват Толстой. В статията „Толстой и детето“ (1924 година, книга 2) четем: Няма в ново време по-пламенен и последователен защитник на детето от Толстой. Толстой и детето, това образува една неразривна цялост. Нека с няколко думи само се докоснем предпазливо до това скъпо единство. Самият Толстой пише: Не може да се възпитава, без да се предава знание; а всяко знание действа възпитателно. Според него, задачата на учителя е не да научи ученика и да му даде определени знания, а да стимулира постоянно неговото желание за учене и неговите собствени интереси. Това е добре, но Толстой не спира дотук, а поставя по крайно радикален начин свободата на ученика. Според него е необходимо да се даде абсолютна свобода (пълен контрол над учебния процес) на детето. В създаденото от Толстой училище в с. Ясна поляна учениците имат пълната свобода да избират кога да посещават училището и колко време да прекарват в него. Ученикът не е задължен да присъства на всички уроци за деня. Той сам определя присъствието си, в зависимост от собствените си интереси.

Толстой се прекланя пред и дори обожествява детето: Ако биха ми дали да избера едно от тия две неща: да населя земята с такива светци, каквито само мога да си въобразя, но само не са деца; или пък с такива хора, като днешните, но са постоянно прииждащи от Бога, свежи деца – избрал бих без колебание последното. Разбира се, освен че децата ходят в яснополянското училище на Толстой когато преценят за добре и учат каквото им се учи, те нямат индивидуални изпити и домашни работи и въобще правят това, което решат, че искат и трябва да правят. За Толстой възпитател е не възрастният, а детето и той отрича правото на възрастните да възпитават децата, да формират характера и убежденията на младото поколение:

Ако детето се характеризира с непрестанно движение към по-голямо и по-голямо съвършенство, ако детството от нравствено гледище стои по-високо от всеки друг период в човешкия живот, ако то е олицетворение на невинност, на хармония между правда, добро и красота, ако то е носител на истинския живот, какво следва от всичко това? Следва преди всичко това, че децата трябва да се оставят да живеят свободно своето детство, трябва възпитателите да престанат със своето прекалено усърдие да съкратяват чрез своята брутална намеса онзи благодатен за развитието на човека период. Колкото по-свободно се остави детето да изживее своето детство, т.е. колкото по-дълго и по-спокойно се остави детето да изживее този период на формиране, толкова по-съвършени ще бъдат формите, до които ще достигне то в зрялост. В това се корени единия от основните принципи на Толстоевата педагогия – свободата. Да се остави детето да живее своя живот, да постига свои цели, да се радва със своя радост – това са модерни възгледи, в които отеква мощната Толстоева защита на детето, смелото възвестяване на неговите права („Свободно възпитание“ 1924 г., стр.235, Толстой и детето, Г.Д.П.).

И тъй, Толстоевите възгледи са тясно обвързани с вярата, че детето е чисто и свято създание и всички образователни методи трябва да са съобразени с неговите желания, а не обратното. Той заявява: Нека съзнаем най-сетне тоя закон, който тъй ясно ни говори и из историята на педагогията, и из историята на цялото образование, че за да знае образованият кое е добро и кое е лошо, образоващият се трябва да има пълна власт да изрази недоволството си или поне да се отклони от образованието, което по инстинкт не го удовлетворява – и че критериумът на педагогията е само един – свободата.

Толстоевите права и свобода на децата са отразени по много начини в различни либерални образователни философии, като движението за Демократично училище, Валдорфската педагогика, т.н. Неучилищен метод на образование и много други. Всичко това в малка или по-голяма степен не е Домашно образование, заради противоречие с първия му принцип, а именно, че образованието се ръководи от родителите. Това не означава, че родителите не се съобразяват и не насърчават талантите на децата си в процеса на образование, но и не означава, че децата са господарите на образователния процес, а родителите – пасивни наблюдатели. Освен това, учениците на Толстой днес ратуват за този тип детецентричност в образованието, като смятат, че за него трябва да плаща държавата т.е., да плащаме всички, без значение дали като данъкоплатци сме съгласни с тази философия или не. Казано в прав текст, адептите на толстоизма днес не се различават от тоталитарната държавна система, поне по отношение на финансирането за образователни експерименти и социално инженерство. Това е в противоречие с втория принцип на домашното образование, а именно, че за образованието на децата се заплаща пряко от родителите.

Разбира се, можем да наблюдаваме и някои хибридни образователни философии, характерни за анархистичните течения в педагогиката. Те обикновено спазват един от принципите на домашното образование, например, родителите сами финансират образованието на децата си, но в същото време изповядват тотална детецентричност в образователната метода, като по този начин се идентифицират с толстоизма. Това е в противоречие с първия принцип на домашното образование.

Ако трябва да обобщим, домашното образование е най-древната и най-естествена форма на образование. Тя е под контрола на родителите, подсигурява се ресурсно от тях и се осъществява в реалния свят, по индивидуална метода за всяко дете. Децата не се отделят в ранна възраст от своите родители, за да бъдат инсталирани за индоктринация в някакъв тип държавна образователна институция. Домашното образование се осъществява до момента, в който децата започнат да водят самостоятелен живот, живеейки отделно от родителите си. То е с различна интензивност и натовареност, според способностите и талантите на детето през годините на образованието в дома. Домашното образование е изключително гъвкаво и посоката му може да се промени лесно и бързо от родителите, ако сметнат, че трябва да се направи промяна, за доброто на детето. Една от основните цели на домашното образование е да се възпита у детето любов към познанието и учението – качества, нужни за цял живот. Това и много повече от това е истинското домашно образование.

Домашното образование в България след 1989 година

След падането на комунистическия режим в България (1989), бавно настъпват редица промени в икономическия и социален живот на хората, като образованието остава единствената незасегната сфера от промените. Разбира се, има много технически детайли в образователната ни система, които са променени (например вече няма чавдарчета, пионери и комсомолци), но това не означава, че философията се е променила. Образованието за българската държава, така, както в периода на комунистическия режим, продължава да бъде инструмент за индоктринация и социален инженеринг. Разбира се, не комунистите са изобретатели на тоталната държава, респективно образование, те само изявяват, както и фашистите и националсоциалистите, пълния потенциал на държавната репресия над личността, като най-удобният инструмент за тази цел е образователната система. Тази система, както преди, така и сега, има за цел да владее хората, чрез систематична индоктринация в официалната държавна религия, която най-често се нарича държавна доктрина.

Като отговор на липсата на реформи в образователната система на България, в началото на XXI век постепенно се формира родителска общност, която реагира категорично и ясно относно държавните претенции за контрол над децата, както и над гражданите като цяло. Изключително интересни са два важни факта: първият е, че родителите, които възстановиха домашното образование в България, са почти 100% от поколението на 70-те години на XX век. Това са хора, които са видели залеза на комунистическия режим, от една страна, а от друга, са били достатъчно осъзнати, за да преценят реалните промени, случващи се в българското общество след 1989 година. Поколението на 60-те години на XX век, както и по-ранните поколения, са били твърде добре школувани в традицията на тоталитарна България, затова и безропотно предават децата си в Системата. За поколението на 70-те не достигна време – промените настъпиха, когато децата на 70-те не бяха завършили средното си образование. Те видяха катаклизмите и срива на държавния образователен Левиатан. Именно това поколение на 70-те, по Божия промисъл, изигра важната роля за промяната на образователните традиции и догми в обществото. Оттук насетне има вече доста родители от поколението на 80-те години на XX век, които също започнаха да обучават своите деца в домовете си. Уверени сме, че ще има домашни образователи и в следващите поколения след нас. […]

Асоциация за домашно образование е фондация, учредена (през 2010 година) от първото поколение домашни образователи в България, след 150-годишно отсъствие на тази образователна практика. Чудесно е, че все повече семейства в България поемат по пътя на домашното образование, което е свидетелство за това, че обществото ни, макар и бавно се отърсва от тоталитарните порядки на миналото. Във време, в което образованието е лесно достъпно и всеки може да си набави информация в обеми, които възрожденците ни, да не говорим за по-стари исторически периоди, дори не са могли да си представят, образованието на децата е наистина радост и благодат. Само по себе си, това ни дава основание да заключим, че хоризонтите пред индивидуалното, домашно образование са необятни. За нас, родителите, остава святото призвание да жертваме личния си комфорт, да преодолеем егоизма и гордостта си, за да се посветим на бъдещето – нашите деца. […]

Домашното образование в България – Книга с разкази за домашно образоващи български семейства

Идеята да съберем разказите на различни български семейства, които образоват своите деца в домовете си, в обща книга, със сигурност няма само информативна цел. Когато прочетете свидетелствата на семействата за образователния процес в дома, ще откриете много повече от практични съвети или добри практики. Движещата сила у всяко семейство – да даде максимално добро образование на своите деца, е свързана пряко с ценностите и светогледа на родителите. Основна цел в целия образователен процес е да се предадат тези ценности и светоглед на поколенията след нас, така, както е било винаги в историята на първосъздадената институция – Семейството.

Образованието на децата винаги е било пряко обвързано с възгледа на човека за познанието, който неизбежно от своя страна е пряко свързан с възгледа за ценностите. В света, в който живеем, е очевидно, че възгледите на отделните хора за истинско познание са доста различни и ако искаме да идентифицираме и анализираме за себе си тези разлики, трябва да ги търсим в сърцевината на изповядваните от всеки човек философия и ценности. Смятаме, че тази книга дава именно основа за подобно изследване и анализ, имайки предвид, че събраните разкази са на семейства с различен светоглед и съответно различно разбиране за педагогиката и педологията. Разказите са непринудени, неподправени, автентични. Те дават аналитичен материал за разбирането на някои прогресивни, в образователно отношение, български семейства, които са първо поколение домашни образователи от век и половина насам.

Очевидно е, че старото вярване, свързано с доверието към тоталитарно-централизираната, дотирана с данъци образователна система, е отхвърлено от семействата, написали разказите в тази книга. Нещо повече, смелостта на семействата, обучаващи своите деца в домовете си, да изразят публично чрез силата на словото своите убеждения говори за отхвърлянето на идеята, че домашното образование е ограничено до някакъв тип лични ценности и цели, които не кореспондират с обществото или не са всеобщо приложими. Тези ценности и цели, свързани с образованието на децата, не са просто област на личен човешки избор, а обществена необходимост.

Тази необходимост се изразява във факта, че познанието, което тези семейства предават на своите деца, не е просто купища подробности без център, както е в случая с държавно-централизираното образование. Домашното образование не е ексцентрично (без център), а центрично и в този център стоят ценностите и целите на отделното семейство. Тази образователна центричност е изключително нужна днес, предвид факта, че изявеният център на съвременния човек е ориентиран преди всичко към потреблението и консумацията вместо към производството. Всичко това е следствие от факта, че семейството е изгубило своята индивидуалност и институционална независимост. Семейството се е обезличило и вече не е основен пазител на ценностите. Източникът на морал и етика е групата, тълпата, обществото, които са издигнати в позиция на божество.

Всеобщо твърдение е, че ключът за добър и успешен живот е образованието, но за да има смисъл то, трябва първо да знаем какво е добър и успешен живот. За съжаление, ирационалното схващане на съвременните хора за добър и успешен живот е свързано с една вълшебна дума, превърнала се в постоянно преследвана мечта – забавление. Моралът и етиката на християнството са забравени, а думи като усърдно учение и тежък труд са забранени. Човек просто трябва да се забавлява през всички дни на живота си, каквото и да прави. Тази самозаблуда е просто суета, произведение на едно първично, детинско схващане за добър, смислен, целенасочен и успешен живот. Общоизвестна е максимата, че в недалечното минало човек е живял, за да работи, а днес работи, за да живее, т.е. да се забавлява.

Предвид тези фалшиви ценности на съвременното ни общество е ясно защо твърде много родители искат да се освободят от отговорността на образованието на децата си, делегирайки тази отговорност най-често на тоталната държава. Този инфантилизъм не може да доведе до прогрес в обществото, защото държавата не е постановена да бъде образовател на поколенията и нейните усилия никога няма да доведат до нещо добро. Историята многократно доказва провала на държавно-централизираното образование. Достатъчно е да си спомним само за комунизма и националсоциализма, които са били презумптивни доктрини в държавните училища през ХХ век, за да видим до какви трагедии може да доведе подобен тип образователна централизация.

Образованието може да си върне своята ценност и цел само когато родителите отхвърлят претенциите на тоталната държава за собственост над децата и въобще над отделната личност. Презумпцията, че държавата може да притежава и да е източник на някакъв върховно-епистемологичен, метафизичен плурализъм, който ѝ дава божествени права над гражданите, е стара лъжа на етатистките философи. Подобна логика изключва възможността за истински вечно познание и непреходни ценности в образованието, защото, както знаем, държавата е фикция, зад която се прикриват човешките слабости и жажда за власт, контрол и злато.

Семействата, разказали накратко своите истории в тази книга, са именно родители, които разбират своята отговорност в образованието на децата. Наясно са с факта, че не могат да разделят своята отговорност с хора и професионални учители, които самите те не са избрали за преподаватели на децата си. Това тяхно решение не е прецедент, нито са единствени и сами както в България, така и в целия свят. Има милиони семейства, които образоват децата си в домовете и този цивилизационен избор ще става все по-осъзнат и често срещан, защото той не е нито нов, нито непознат както в историята на света, така и в историята на България.